събота, 3 април 2010 г.

Сашка Братанова: Просто се радвам, че съм жива!

Наесен ще навърши 60. Възрастта не я тревожи, страхува се от смъртта. Дъщерите й, близначките Надежда и Вяра, са на по 23 години. „Намразиха професията ми още от малки, а аз мисля, че имаха талант", жали Сашка

Тази година ще навършите 60 - възрастта притеснява ли ви?

Крехка и блага, способна да облече в думи всяка своя мисъл или чувство. Пряма, нестандартна. Човек, който не иска и не може да приеме щампите. Остават й месеци, докато закръгли 60, кивотът здраво я е обрулил. Признава го, а обидата и тъгата от забравата, са изписани на лицето й. Но все се надява да стане чудо и отново да започнат да я канят 6 театрални проекти и кинопродукции. Засиява, споделяйки че тези дни са я ангажирали 6 поредната... реклама. „Е, не е кино, но все пак е работа. Срещаш се с колеги, усещаш атмосферата. Дава ми надежди, че ще вземат да тръгнат нещата", казва актрисата Сашка Братанова, любимка на феновете на българско кино от ленти като "Петимата от Моби Дик", "Момчето си отива", "Мандолината", "Сиромашко лято". "Дъщерите на началника", "Най-добрият човек, когото познавам" и десетки други.

Родена е в Свищов на 23 септември 1950-а, но когато е на 12, семейството се мести в София. Завършва ВИТИЗ б класа на проф Гриша Островски през 1972 година. Започва да играе на сцената на Бургаския театър и продължава 6 театър "София". От 1992 г. в трупата на Малък градски театър зад канала. Няколко години по-късно с удивление установява, че не са подновили договора й. И до днес е гневна на Бина Харалампиева, която без никакви предупреждения я изхвърля буквално на улицата с две малки деца. Споделя, че сега с колеги подготвят театрален проект, с който ще кандидатстват за субсидия, но не смее да разкрива повече, да не урочаса работата.

За кино дори й е трудно да мечтае, макар упорито да ходи по кастинги. „Слаба Богу, че поне на кастинги ме викат - успява да се засмее Сашка. - Защото по едно време и това го нямаше... Викат ме за едни такива роли, дето все не се вмествам в щампата за моята възраст: майки, които са солидни, властни, по някой път злобни. Тази ли е причината талантлива и доказала себе си актриса като Сашка Братанова през последните години да остава встрани и от театъра, и от киното? „Ако знаех причината щях да я премахна - отвръща замислено. - Една гримьорка, с коя то отдавна сме снимали заедно, наскоро ми каза: „Ами ти нито си с младите млада, нито си със старите стара." (Смях.) Явно има някакво разминаване, което много ми затормозва работата.*"

Дъщерите й, близначките Надежда и Вяра през есента ще на вършат 24. Баща им е режисьорът Рашко Младенов, който така никога не се оженил за майка им, припознал ги, когато били на по 10 годинки, а те му викали „чичо"...

- Как да ме притеснява! (Разсмива се.) Аз се радвам, че съм жива. Защото можеше просто да ме няма... Преди четири години с Пепа Николова, когато тя щеше да навърши 60, аз виждах, че става нещо. Лошо... (Примрачнява.) Докато накрая скорострелно изчезна от нас, хората, които бяхме близки с нея. (Сълзите са в очите й и не го крие.) В този смисъл ми е криво - да не би да стане нещо такова. Надявам се да не стане. Е какво, да съжалявам, че съм жива ли!?

Зодия Везни сте - какво означава това във вашия случай? Ранима, балансираща, толерантна...

- Самото колебание! Много трудно се взимат решения. Докато решиш какво да правиш, цялата история минала. (Смях.) Класика. Когато нещо реша да правя, излизат толкова неща напротив, че все изпускам момента. А би трябвало човек да си набележи целта и да я следва - каквото и да го спира. А за ранимост - да, ранима съм, обидчива, мнителна... (Ядосва се на себе си, после се смирява.) Така ми казват околните. Но какво да направя, не мога да се променя.

Родена сте в Свищов, до 12-годишна сте раснала там... (Пауза.)

- Когато човек е малък, за него това е целият свят. Той не знае, че има нещо по-нататък. Докато не почне да пътува. С влак. (Усмихва се.) Така че за мене Свищов беше светът: хората, приятелите, възрастните, по-малките, роднините... Хубаво-лошо - това е. Родителите ми тогава се занимаваха с изкуство - имаше самодейна оперета, самодеен театър. Аз ги гледах, слушах. Пък после имаше период, в който бях непрекъснато болна - по болници, санаториуми. Не ходех на училище. И изведнъж, на 12 години нещата се обърнаха. Дойдохме в София, в съвсем друг свят. Даже си спомням, че като пътувах в трамвая, ми ставаше лошо. (Прихва.)

Малцина знаят колко интересна е родата ви - дядо белогвардеец, баща диригент на военен оркестър, майка - несбъднала мечтата си да стане професионална певица. И още куп неща, които ви предварят, а вие няма как да не сте им подвластна...

- От страна на татко, той е бил единственият, който се е занимавал с изкуство - от пет сестри и един брат. Майка ми пък е от смесен брак на руснак и българка. Дядо ми, който е починал, когато майка ми е била на 11 години, бил белогвардеец, избягал тук от Русия. Той, два метра висок, баба има-няма 1.60... (Лицето на Сашка е озарено от онази специална усмивка, запазена марка от „Момчето си отива" и още куп филми, с които са израснали поколения.) Били такава една странна двойка. Но дядо много скоро е починал и оставил баба с две деца и без пукната пара - защото от фирмата, където работел, не му внасяли осигуровки. Е, оказва се, че днес не се случват непознати и странни неща. Подли, да - но познати, за съжаление. Та, баба ми останала без подкрепа и трябвало да продава всичко. Затова нашето семейство е без никакво наследство. Майка ми пък се омъжила рано, защото забременяла с мене. Пееше страхотно, обаче не можа да завърши консерватория. Баща ми обаче завърши - и консерватория, и икономика. Беше композитор, военен диригент. Композираше маршове и дирижираше оркестъра на Военно-

то комендантство. И сега от време на време срещам негови ученици, които го помнят с добро. Почина преди 6 години, мама е жива, но не е добре със здравето. Но тя винаги се е стремила да се изявява поне в самодейността.

Вие ли избрахте актьорската професия или тя избра вас?

- Майка ми все ми казваше: „Това не е за тебе. Нямаш качества. Гласът ти е слаб." Какви ли не критики съм получавала от нея. Но пък гледайки я, нея, на сцената - като зрител първо, ми харесваше тази професия: заради въздействието, което има върху публиката. Макар че съм имала какви ли не мечти - мине не мине, и реша да стана я циркова артистка, я нещо друго. Но в крайна сметка мисля, че беше закономерно да стана актриса. Още преди да кандидатствам във ВМТИЗ, посещавах един кръжок по рецитация, който го водеше Анани Явашев. Но и той не ми даваше надежди. Въобще никой не ми даваше надежди! Но аз пък реших да видя дали мога. И ако не мога, поне да не мечтая. Както повечето неща, които ми се случват в живота... И когато кандидатствах и ме приеха от раз, просто летях. Иначе кандидатствах и „Химия" - явих се и там, нямаше да ме приемат, но това ми беше нещото „сериозно". (Смях.) Бях в класа на Гриша Островски - оттам почна някакво сбъдване...

Имате две пораснали дъщери - с какво се занимават те?

- Може би, защото се появиха, когато аз вече бях започнала да изпитвам затруднения в работата, те... Ох, не искам да си спомням за тези периоди вече! Но децата ми някак си се отвратиха от моята професия. Това, което ставаше около мене, сякаш го попиваха. А не си харесват работата, с която се занимават - в някаква компютърна фирма, и следват задочно: едната педагогика, другата философия.

Подготвена ли сте да ставате баба?

- Аз винаги съм била под опеката на майка ми, която се намесваше нонстоп в моите неща. И когато се родиха дъщерите ми, толкова нанагорно ми се видя... Затова реших, че аз не бива да постъпвам така с децата си. Че човек греши, ама нека сам да греши и сам да се оправя. Дадох им свободата да решават сами, а и обстоятелствата бяха такива, че не можех и много да им помогна. Имам им доверие, не се съмнявам в техните решения. Това, дали ще имат деца, дали ще се оженят, си е напълно тяхна работа. Само съм им казала: „Няма нищо по-хубаво от добрия брак. Но няма нищо по-лошо от лошия брак. (Смях.) Защото, връщаш се вкъщи и вместо топлина и любов, срещаш някой, който те бие или те обижда, или го няма... „Много внимавайте", съм им казала. И мисля, че те внимават. Аз ще приема всяко тяхно решение.

Децата ви са близначки -приличат ли си много?

- Не, те са разнояйчни - две различни личности. Докато при едно-яйчните е друго: един без друг не могат.

Наистина ли момичетата са наричали баща си Рашко Младенов „чичо"?

- Ами да. (Поглежда някак учудено.) Той ги призна, когато станаха на 4 години - в смисъл, даде им фамилията си. Дотогава държеше да не му казват „татко", а както на всички останали, които минаваха през къщи. Това беше негово изискване.

Простихте ли му?

(Замисля се.)

- Нещата между нас се развиваха през различни фази, всеки имаше различни очаквания от другия. И в един момент се разминахме в очакванията си един от друг. Сега нямаме нищо общо. Има някакво озлобление, натрупано един към друг. Вероятно и то ще мине някой ден. Просто така се случва и мисля, че не е само при нас. Разминават се хората - понякога много драстично. Някой си пати повече от другия... Но животът не може да бъде планиран, защото има неща, които са съдба, които просто ти се случват. Не можеш да преодолееш себе си, за да постъпиш по уж правилния начин.

Има ли в момента мъж до вас?

(За миг лицето й просветва, после се замисля.)

- На този въпрос... Не, не искам да отговарям. (Смях.)

Бихте ли се омъжила?

- Ами, както казвам на моите дъщери, няма нищо по-хубаво от добрия брак и по-лошо от лошия... Но за мен това е най-трудната работа, съвместното живеене с човек от другия пол. Ти със своя пол имаш проблеми, какво остава за другия.

Както обича да цитира една френска поговорка Маргарита Михнева: „По добре сама, отколкото зле придружена"...

- Е да де, ама пък по някой път си казваш: „Защо да не съм зле придружена, пък да не съм сама!"(Разсмива се.) Не, сериозно, има такива жестоки минуси това да си сама... Обаче пък, като не можеш да преодолееш себе си и да се свържеш с човек, когото не обичаш, към когото нямаш привличане. Ами какво да правиш, не можеш да се преодолееш и си седиш сам! И само си мислиш за някого...

Какъв компромис бихте направила заради мъж?

- О, разбира се! Всякакви съм правила. (Прихва.) Докрай! Когато обичаш, си готова на всичко. Колкото и да е смешно за някои, за мен това е определящо. Ако не изпитвам чувства, нищо не може да стане.

Оправдавате ли хората, които мрънкат непрекъснато и се оплакват - с повод и без повод.

- Ами мен са ме обвинявали, че мрънкам непрекъснато. (Разсмива се.) Но имаше периоди, когато направо ужас ме обземаше от това, което ме чака, и това, което не мога да разреша: като работа, като финанси. И вероятно съм постъпвала не много достойно. Ама понякога, за да се разтовариш, трябва поне да се оплачеш. Когато имаш повод, защо да не мрънкаш. Готова съм да изслушам и да ми мрънкат -стига да знам, че ще се разтовари някой, и аз съм правила така.

Влече ли ви домакинската работа?

- Има периоди, в които се впрягам да готвя, да чистя. Обаче са редки. Депресиите ми пречат ужасно. Когато ме подгони депресия, не мога да правя нищо. Знам, че е лошо, но често изпадам в такива състояния. Докато не се нарева или докато не ги избия по някакъв начин. не ми минава.

Любимите ви занимания?

- Моята работа. Тя ме разтоварва най-добре от всичко. Затова се стремя към нея, колкото и пречки да се явяват.

Завиждала ли сте на някого от колегите си?

- Напоследък много завиждам на колегите, които имат работа. .Защо - казвам си - тя играе и тука, и там? Защо избират нея, а мене? После си мисля: „Ами сигурно има нещо, което аз не виждам в себе си. Абе, честно казано, завиждам. Може да е недостатък, но завиждам.

Остават ли приятелите с годините?

(Примрачнява.)

- Не, не за съжаление. Не остават, защото... Имате някакви общи интереси, но в един момент се разминавате и се разделяте. Обикновено по-трайни са дружбите отдавна - с хора, които нямате какво да делите.

Какво не прощавате?

- Много неща не прощавам! Да ме лъжат, да ми се подиграват, да ме обиждат. Да ме разиграват. Защо трябва да говориш с насмешка за когото и да било - ами кажи му на човека какво мислиш, недей да шушукаш злобно зад гърба му.

Кои от младежките си мечти успяхте да сбъднете?

- Работата. Имам професията, за която съм мечтала. Но общо взето си казвам: „Каква я мислихме, каква стана!"

Какво си пожелавате с днешна дата?

- Пак същото - работа.